Кълчър шок.
Никога не съм си представял, че може да ми се случи.
Е, случва се. И те халосва като пневматичен чук - желатин. Тоест, разплесква те по стените, зелено желе се смъква бавно надолу, а зрънцата грозде треперят като сешоар в аквариум.
Докато посрещача ни Кийву (нахакано японче с червена коса и мастилено петно на гъза) ни кара от летището към града с най-бавния влак в мултивселената, се запознавам с Джо. Той е от Лаос, доста грозен и се казва по съвсем различен начин, но сам ми предлага да му викам така. Женен е, чака жена си и също като мен е , т.е. research student по икономика, когото японската държава ще издържа година и половина. Та с Джо веднага се харесахме. Той обясни, че пие, само като пуши, а аз - обратното. Сега е един етаж над мен и май ще е весело.
Стигаме Саппоро стейшън, мъкнем куфарите, а дебилният ни посрещач даже не си прави труда да поеме торбичката с нещата от Duty Free-то. По-добре да не шари там.Стигаме общежитието.
Нищо особенно, но докато чакаме мотаещия се портиер да отвори, шок! Във фоайето монтирано дюшеме, под което са събути всички обувки, а за гостите има чехлички. За обувките - специално шкафче.
Мияги-сан (портиерът) обяснява правилата на общежитието: за около 250 евро на месец имаш правото да:
...нямаш гости от женски род. Никога!
...помолиш гостите си от мъжки пол да напуснат преди 22:00.
...ползваш обща кухня с всички, а банята, тоалетните и пералните с всички китайци на етажа.
...живееш в непочистена, 10 квадратни метра с прозорец (!).
Как да не се въодушевиш от тази оферта! Подписвам всички неща, връчват ми отваряща-всички-врати-без входната-много-скъпа-при-губене-магнитна-карта и връзка ключове за всичко останало. Пристига Секи-сан, мятаме багажа и тримата с Джо отиваме да изследваме града.
След на пръв поглед безкраен път, стигаме университета. Запознаване с доста приятната Ито-сан. Разглеждане. Снимки. Депресия. Все още нито един бял човек (първия ще го видя чак след два дена)! Айде пак шок! 5 часа. Някой гаси тока. Става тъмно като във ватен чорап. С Джо огладняваме, казваме чао на Секи и отиваме да търсиме разклонители, адаптери, нещо за чистенето на моята гнусна стая, и разбира се - МАНДЖА!!!!
Тези от вас, които ме познават добре, знаят колко се изнервям, като съм нерешително гладен... Бях готов да стоваря спреведливия си гняв като голям, бял годзила, задето не са сложили будки за ядене на всеки ъгъл (да се поучат от немците!). Една усмихната лелка, продаваща нещо като банички за по 200 йени предотвратява нова трагедия, по-страшна от тази във Фукушима...
Търсим адаптери с Джо. Магазинче с неуверени продавачи. Ако ще пазарувате в Япония, без да знаете японски - никога, ама НИКОГА не питате някого дали говори английски!!! Ако го сторите, той ще каже - не, много съжалява! Хващате го директно за яката, питате го, той се побърква от напрежение, търчи да открие някой, който говори този дяволски език, връща се запъхтян с още по-притеснен колега. Бедният човечец няма това, което търси (японски адаптер за европейско захранване), но ни завежда (!) до друг магазин на около 300 метра (!), където друг притеснен продавач ни прехвърля към колега. С див късмет намираме това което ни трябва. Айде чао!
Губене. Намиране. Прибиране. Чистене. Багаж. Тормозене на близки и роднини с депресии. Душ при китайците. Две глътки ракия. Валериан. Сън. До утре
